Детето в нас – това е част от нашата личност; израз на нашия истински „Аз”; потенциала на личността; нейната самоувереност, цялостност и жизнеспособност; прякото ни отражение; способността да се намери изход от всяка ситуация; приемане и откритост към света.
Човек със здраво „вътрешно дете” се държи естествено, творчески, игриво и весело. Той умее искрено да се смее над себе си и над това, което се случва с него. Той е в хармония със себе си и света.
Всеки от нас притежава по едно „вътрешно дете”. Това е момиче или момче; всяко „вътрешно дете” има своята възраст, най-често това е възрастта, когато е била получена рана, когато детето е започнало да изпитва болка.
Всичко, което е необходимо на детето – това е пълното му приемане като личност, разбиране и удовлетворяване на неговите истински потребности, поставяне на основите на позитивни образи за себе си и бъдещия живот. Ако родителите осигурят на детето тези условия, то израства спокойно и се чувства щастлив и успял човек, реализирал своя творчески потенциал. Ако потребностите на вашите родители не са били удовлетворени, когато те са били деца, ще им бъде трудно да отговорят на вашите потребности.
Такива родители могат да се подиграват на децата си, да не им позволяват да изразяват истинските си чувства. На тях им е трудно да уважават децата си като личности. В резултат на това те ги лъжат, бият, заплашват ги, изолират ги, не им вярват, презират ги, принуждават ги, унижават ги и нахълтват в личното им пространство: „Махни си ръцете оттам! На кого си нужна! По-добре да те нямаше! По-добре да бях направила аборт, както бях решила! Жертвах всичко за теб, а ти……!”
В подсъзнанието на такова дете се формира негативен образ за себе си. И много деца се отказват от себе си още в детската възраст. Ние повече не искаме да имаме нищо общо с това уплашено и глупаво дете. Така възниква неприемането и липсата на любов към себе си. Губи се контактът с истинската същност – „вътрешното дете” и ние преставаме да чуваме себе си.
„Наранените” деца порастват и започват самостоятелен живот. Но те само изглеждат възрастни. „Наранените” деца страдат от многобройни рани, които не е лесно да излекуват; вече възрастни, те много лесно се вълнуват и ги нараняват.
Почти всяко дете си дава „тайна клетва”, че когато порасне, не би говорило такива думи на децата си или не би извършвало тези действия, които са били извършвани спрямо него. За съжаление, когато станат възрастни, много от тях се убеждават, че нарушават тази клетва, говорят или правят по отношение на своите деца точно това, което са направили с тях и често използват същите методи или думи.
Този порочен кръг на насилие лесно се предава от поколение на поколение, освен, ако не промените този модел. Затова е необходимо да излекувате „вътрешното си дете”.